Проекти с фондация „Изкуството да живееш“

Лорета Димитрова разказва за проектите на Фондация „Изкуството да живееш“, по които е работила:

Две хиляди българи извиха кръшно българско хоро на  Олимпийския стадион в Берлин.

Когато приех да работя по проекта „ Берлин 2011“, не знаех нищо за хората, които трябва да излязат на сцена. До този момент бяхме работили само с Елица Тодорова и Стоян Янкулов по няколко техни творби и мислех, че ще е нещо сходно, още повече, че вече имахме продукция на песента „Вода“.

Попитах какви са хората, които ще танцуват заедно с моя състав, от къде са, колко са и колко време имаме за подготовка? Организаторите Красимир Бенямин и Константин Драгов ми казаха – около 1800-2000 и всъщност повечето не са танцьори, от над 20 града в България и имаме 5 седмици. Реших, че се шегуват. И двамата с моя колега и съпруг  Ангел Бобев казахме /което и до ден днешен ни напомнят с усмивка/ „Това е невъзможно!“ А те отвърнаха „Няма невъзможни неща!“

Прибрах се, не мигнах тази нощ, казах си тези хора са луди, те не си дават сметка какво искат! Но въпреки това, мозъкът ми започна да чертае виртуални схеми. На другия ден вече бях надраскала няколко в тефтера си. Ангел все още се съпротивляваше, но постепенно започна да се въвлича в идеите ми. Някои разбира се веднага отпаднаха – бяха толкова амбициозни, че самата аз не ги приех. Казахме си, трябва ни нещо простичко, достъпно за всички, музика, която всички да чуят и харесат.

Последваха няколко работни срещи с Ели, музиката се избистри, нашата хореография на сцена с танцьорите от „Лира Денс“ не ме затрудни изобщо. И ето моментът, в който трябваше да обучим танцьорите на стадиона – Как? Къде? Ангел, като бивш военен възпитаник, каза – „Тази работа ще стане само с военна дисциплина, обучи си водачи!“ Кой-кой…. ами пак танцьорите от „Лира Денс“. С тях поне бях работила, познавах уменията им и можех да им обясня идеята и репетираме.

И така избрахме 20-тина момичета и момчета, направихме схемата, провървяхме целия маршрут, репетирахме по паркове и градинките, папараци снимаха Елица, деца се тълпяха, тя раздаваше автографи, аз броях метри и крачки за време, а Ангел командваше всички. Беше забавно! Забавно, необичайно, но и много отговорно.

Всичко добре, но като нямаме връзка с хората? Написах две указания – едно за масовката и едно за хората на сцена и помолих да се разлепят във всички пътуващи автобуси. На мен не ми разрешиха да пътувам, чаках бебе в 8-мия месец, а другото ми детенце тогава беше на една годинка и половина. Ангел трябваше да се справя сам на място.

След това ли –  виждате от документалния филм на „Асега дрийм“, за който благодарим на Смилен Савов. Репетиции по бензиностанциите от автобус на автобус, обучение, указания, някои направо на стадиона. До последно не вярвах, че ще се получи.

Включих си лаптопа в деня на представленията, гледах ги онлайн, излъчваха се и от десетки ефирни телевизии. Гледах хореографиите на останалите страни с голям интерес, някои бяха прекрасно подготвени и треперех какво ли са свършили нашите. Натам знаете – небето се изля точно като по „Вода“ над българската група, а стадиона ревеше от екстаз. Няма българин, който да не запомни изживяването си на този ден, всички станаха на крака. Елица беше неотразима, а хората в масовката сякаш преливаха от щастие и патриотизъм.

Тогава повярвах на думите, че чудесата се случват!

Двеста българи ще танцуват на най-голяма световна сцена в Индия.

Пет години по-късно, отново имам честта да работя по интересен проект на фондация „Изкуството да живееш“. Да работя не е най-точната дума, това което правим с тях не може да се нарече „работа“. То е прекрасно предизвикателство, за което твориш с много заряд и желание. Сега проектът е по-ясен, а и вече познавам хората. Зная, че за тях няма никакви прегради. Зная, че успехът е с тях, защото са чисти мислите им и че ще направят всичко с много сърце и енергия. Без комерсиализъм, без да питат за бюджети, просто ще излязат, ще отворят душите си и ще го направят. Така както само те могат, с вяра и усмивка!

А ето и някои технически подробности „от кухнята“.

Световният фестивал на културата в Делхи е по повод 35 годишнината на Фондация „Изкуството да живееш“ и ще събере 3,5 милиона свои почитатели от над 150 държави. България е единствената от Европейските страни и една от 15-те избрани да изнесе представление на сцена. На фестивалът ще присъстват световни лидери и духовни водачи,а сред знаменитостите, които ще се включат в него, са Шакира и Брайън Адамс. Сцената ще бъде във формата на око с дължина 372 метра.

Българската група ще представи шопски танц „Копче“ по музика народна, продуцент „Балканфолк“, хореография Лорета Димитрова и Дунавско хоро по музика на Дико Илиев.

По време на гала концерта част от българската група ще танцува полонеза, заедно с още няколко държави, която получихме като задание от Индия. В нея трябваше да втъкна български елементи. В нашата полонеза дамите ще носят красива българска роза, символ на страната ни, която ще им бъде елегантно поднесена от кавалерите и ще завърши с формата на традиционно българско хоро. Полонезата ни се получи много красива, а докато репетирахме все не ни достигаше 1 кавалер. В деня на генералната костюмна репетиция се „появи“ такъв. На всичкото отгоре заставайки в редицата на момчетата мястото по височина като че ли си беше пазено точно за него и той влезе в танца буквално за половин час. Дали се учудвам ли? Ами не! По-скоро бих се учудила, ако нещата не се подреждаха така за тези проекти. Там всичко като че ли е „предизвикано“ да се случи, както каза Краси „Свиквай, с нас всичко е така, защото изпращаме много позитивна енергия“.

Репетирахме и индийски танц, който ще бъде танцуван от всички страни, като жест към домакините. Това е съвременна хореография, базирана върху движения, характерни за северноиндийския класически стил Катхак. Музиката е композирана специално за случая. Като казвах, че се случват чудеса – за моя приятна изненада ми се обади моята приятелка Мая Жалова – българка, която следва класическа хореография в Индия и с която не се бяхме чували и виждали от 8 години. С Мая се запознахме през 2007-ма година. Тогава пак заминавахме за Индия с Лира Денс и имах задача да направя карибски танц с индийски мудри по музика на Авентура, написана за щата Пенджаб. Потърсих специалист за консултант и попаднах на прекрасната Мая. Танцът ни „Пунджаби“ бе отразен във всички регионални медии на Северна Индия, а в България спечели трета награда в категория „характерни танци“ в Конкурс за Голямата танцова награда на София през 2010 година. Мая ми каза, че ще лети от Америка, за да участва в хореографията на Индия, подготвена за фестивала от Сароджа Вайдянатан и ще се видим отново на индийска сцена. Обеща да ни помогне и за финалната хореография. Какво ли още ще направим заедно… каквото ни е писано.

Какво още мога да споделя?

Може би това, че за всички танци имахме точно 5 репетиции в София, а останалите градове обучавахме дистанционно чрез видео записи. Тук е моментът да благодаря на хората от Лира Денс, които бяха неотлъчно до мен – Ангел Бобев и танцьорките Михаела Власева, Донка Михайлова и Магдалена Кирилова.

Може би това, че всичко това се случва изцяло на доброволни начала и всеки участник заминава изцяло на свои разноски.

А може би това, че научихме много за произхода на красивата българска носия от на Здравка Джорева-Пенева от ансамбъл „Бистрица“ и колеги от „Сдружение на танцовите дейци“ град София. Благодарение на техните съвети всеки участник избра, а някои дори ушиха своята.

И защо не и това, че вече 200 българи със сигурност вече знаят да танцуват прекрасното ни „Дунавско хоро“, а някои от тях ще го направят за първи път на най-голямата световна сцена в Индия.

Сега съм по-спокойна. Зная, че каквото трябва ще се случи! Дори по време на репетициите, знак че вървим в правилната посока, ни даваха някои мънички „чудеса“.

Така че, пожелайте ни здраве и успех! Надявам се да оправдаем доверието. И най-накрая започнах да чета една интересна книга, която ми донесоха танцьорите от Берлин –  „Да празнуваш тишината“, в която има много мъдрост, затова бих искала да завърша с тази прекрасна мисъл:

„Всичко, което ви помага да бъдете безусловно щастливи и обичащи, се нарича духовност!“

Шри Шри Рави Шанкар

Май 2016 г. сп.“Жената днес“ – Лори и летящото килимче – интервю с г-жа Лорета Димитрова четете цялото интервю в списанието